България, не оставяй децата си да те обичат само отдалеч

Гюлтен Райимоглу

Има надежди, които се раждат пред урните. Има и други — пред прозореца на една майка, която чака.
Вечер в една къща лампата продължава да свети.

На масата има хляб, две чинии и телефон. Едната чиния отдавна е излишна, но жената не я прибира. Свикнала е да я поставя там. Понякога навикът пази човека от самотата по-добре от думите.
Телефонът звъни.
„Добре съм, мамо.“

Тя се усмихва. Пита дали е ял, дали е студено, дали работата върви. Иска да попита кога ще се върне, но преглъща въпроса. Знае, че и на него му тежи.
След разговора остава дълго до масата.
За тази жена бъдещето на България има лицето на нейното дете.

И когато слуша обещания за промяна, тя се опитва да разбере само едно: ще дойде ли ден, в който семейството ѝ отново ще бъде заедно?

Родината, която носим като незарастваща рана
Човек може да си тръгне от едно място и въпреки това никога да не го напусне напълно.

Може да научи друг език, да намери работа, да създаде дом. И пак една песен, мирисът на печен хляб или снимка на старата улица да го върнат години назад.

Така живее родината в нас.
Понякога като утеха. Понякога като въпрос, на който избягваме да отговорим: защо трябваше да замина?

Най-болезнено е, когато човек обича страната си, но не вижда място за себе си в нейното утре. Когато иска да остане, а се страхува, че ще лиши децата си от възможности. Когато заминаването му носи хляб, но отнема близостта с хората, заради които този хляб има смисъл.

Тази болка заслужава да бъде чута. Без упреци към заминалите. Без празни утешения за останалите.
Уморихме се да бъдем силни сами
Има особена умора, която се натрупва в човека, когато твърде дълго трябва сам да преодолява всичко.

Сам да търси лечение. Сам да защитава правата си. Сам да намира изход от несправедливост, пред която институциите мълчат.
Тази умора не се вижда веднага. Човек ходи на работа, поздравява съседите, плаща сметките си. Но постепенно спира да очаква добро.

Казва: „Няма смисъл.“
И точно тогава държавата губи нещо много ценно — неговото доверие.

Да върнеш това доверие означава да стигнеш до човек, който вече се е научил да не вярва. Да го изслушаш достатъчно внимателно. Да изпълниш обещаното. После да го направиш отново.
Така започва промяната, която остава.
Йотова — надеждата да бъдем чути

Когато мисля за Илияна Йотова, моята надежда е свързана с тази човешка близост.

Надявам се тя да разбира колко много тежи едно неизслушано страдание. Колко унижение може да има в чакането пред затворена врата. Колко смелост е нужна на обикновения човек, за да потърси помощ още веднъж, след като вече е бил отпращан.
В образа на държавния човек търся и способността да остане човек.

Да забелязва треперещите ръце на възрастната жена. Да разбира мълчанието на бащата, който не може да осигури необходимото на семейството си. Да чуе тревогата на младите, без да я приема за неблагодарност.

Съпричастността има обществена стойност, когато води до действие. Когато след срещата нечий проблем е придвижен, нечие право е защитено, нечия надежда е получила основание.
Именно такава чувствителност бих искал да виждам у Йотова — постоянна, внимателна и подкрепена с отговорност.

Радев и Йотова: надежда, пред която стоят човешки съдби

Надявам се Румен Радев и Илияна Йотова да допринесат за промяна, която ще стигне отвъд официалните зали.
До дома, в който пенсията се разпределя между лекарства и отопление.

До младото семейство, което отлага раждането на дете от страх пред утрешния ден.
До човека в малкото населено място, който иска да бъде забелязан, преди селото му да остане само име върху табелата.

Пред подобна надежда всеки публичен дълг става по-тежък. Защото зад думата „народ“ стоят отделни лица. Всеки със своята загуба, със своето търпение и със своя предел.

На Йотова и Радев пожелавам да помнят тези лица и когато решенията са трудни. Да бъдат открити за ограниченията на своите правомощия и настойчиви в онова, което могат да направят. Да пазят доверието чрез работа, която хората могат да видят и оценят.

Надеждата е скъпо нещо. Особено когато е дадена от човек, който дълго е бил разочарован.
Да имаш корени означава да имаш място

България е стара държава. В земята ѝ има памет, в градовете и селата ѝ — следи от поколения, които са обичали, работили и отглеждали деца.
Но корените имат нужда от жива почва.

Едно дете трябва да расте с усещането, че принадлежи тук. Че името му е уважавано. Че езикът на неговото семейство и вярата на родителите му не го правят по-малко достойно за общото бъдеще.

България може да бъде обичана по различни начини. На различни майчини езици. През различни семейни спомени.
Важното е тази обич да намира място в общия ни живот.

За мен силна държава е онази, в която човек няма нужда постоянно да доказва правото си да принадлежи. Той го усеща в отношението на училището, на институцията, на съседа. И на свой ред поема отговорност към тях.
Тогава общият дом става истински.
Светлината трябва да стигне до прозореца
В бурно море човек търси фар, защото има нужда да разбере къде е брегът.

Днес мнозина търсят подобна сигурност и в обществения живот. Някой да говори ясно. Да не омаловажава тревогите им. Да показва посока, която може да бъде следвана с достойнство.

За мен Йотова носи такава надежда. Но светлината, с която свързваме една личност, трябва да достига до всекидневието.
Да стане уважително отношение на гишето.
Да стане справедливо разгледана молба.

Да стане възможност млад човек да започне работа близо до семейството си.
Да стане увереност, че законът ще защити и онзи, който няма влиятелни познати.

Иначе фарът остава далечен — красив за гледане, но недостатъчен за човека сред вълните.
Една майка заслужава да чуе: „Прибирам се“

Представям си отново онази вечерна маса.
Телефонът звъни. Жената вдига и чува познатия глас. Този път разговорът е различен.

„Мамо, намерих възможност у дома. Мисля да се върна.“
Тя не отговаря веднага. Поглежда към празния стол. После става, отваря прозореца и сякаш за първи път от много време поема въздух спокойно.

За подобни мигове си струва да се работи.
Дано Йотова и Радев имат мъдростта да пазят човешкото в държавните дела и волята да допринасят за решения, които събират семейства, връщат доверие и дават перспектива.

А ние нека бъдем до надеждата си с отворени очи — готови да подкрепяме доброто, да посочваме грешките и да участваме в общата работа.

Попътен вятър, България.

Нека в домовете ти има повече стъпки по стълбите, повече детски гласове и повече вечери, в които всички столове около масата са заети.
Нека майките ти дочакат.